The Guitar God

От доста време насам се чудя каква е причината за успеха на групата на Ritchie Blackmore и Candice Night. Разнородната маса народ на концерта снощи ми даде повече от задоволителен отговор. И преди ми се е случвало да попадна на диск на Blackmore’s Night при човек, който не е фен на Deep Purple или Rainbow (както каза Candice: Believe it or not, Ritchie has been in one or two bands before), но наистина не съм очаквал концерта да е продаден напълно седмици преди това. Поради тази причина за една бройка да не се доредя, добре че Адаша вчера успя да вземе билети от извънредните бройки за правостоящи…

Няма да учудя много хора, ако кажа че Ritchie си е същият виртуозен китарист. Вярно, ренесансовата музика изобщо не попада в музикалния ми мироглед, но когато става въпрос за професионално свирене, пича си остава номер 1. Наблягайки предимно на последният си албум Village Lanterne, групата му празнуваше и 10-годишнината си на сцена в нов състав. Майтапчийските закачки между песните от страна на Ritchie и страхотните акустични инструментали бяха тази част от Blackmore’s Night, която ми допадна.

Причината да отида на концерта, обаче, беше в белият Fender Stratocaster, с който нещата придобиват съвсем други измерения. Извън Rainbow-ското Ariel, в сета на групата нямаше друга песен с електрическа китара. За сметка на това бисовете (два на брой) бяха на другия полюс: Difficult To Cure (Rainbow), St. Teresa (Blackmore’s Night) и Smoke On The Water в първия бис, плюс Black Night във втория, си бяха по учебник, а кефа беше пълен, понеже с Адаша отебахме Security-то и се наместихме на първия ред пред сцената.

Няколко думи за организацията, понеже малко ми поизпилиха нервите: хубаво бе, пичове, като сте пуснали билети за правостоящи защо карате хората да клечат между редовете? Да им бяхте продали билети за клечащи на половин цена, примерно, а? Не че не намерихме къде да седнем, ама ебахти…

 

Можете да оставите коментар, или trackback от Вашият сайт.