Разликата, обаче, е, че албумите тази година са 20! Не ми се струва честно да оставя някои албуми извън 10-ката, без дори да спомена за тях, особено след като през последната година нямах много време да блогвам.

Та – за ваше (не)удоволствие – списъкът започва от 20:

Не съм писал в блога от векове – последният ми пост е от месец февруари (тази година, все пак). За толкова време нормалните хора се женят, няма майтап

Разполагайки с достатъчно свободно време в августовските “работни” дни сядам да разцъквам нета и си пускам музичка за фон (DeadSoul Tribe – A Murder Of Crows), и по едно време си викам “Абе к’во стана с тоя пич, вокалиста на DeadSoul Tribe?”.

Той беше обявил началото на някаква нова група, същевременно давайки ясно да се разбере, че повече DST няма да има. Намирам името на новата му банда – The Shadow Theory, после виждам, че за една година пичовете са били по-непродуктивни и от мен (myspace страницата им е на същото ниво като миналата година по това време), а освен това разбирам, че и те са налазили facebook. Там нещата са малко по-различни – има цели ДВЕ!!! интервюта – едното с моя човек, другото с гърчето в бандата.

Няма да преразказвам интервюто – основните неща са “Да, DeadSoul Tribe са по-скоро мъртви, и не, няма да има reunion на Psychotic Waltz”. Айде, за Psychotic не жаля много, преболял съм ги, но DeadSoul си ме кефеха, мамка му! Та във въпросното интервю питат пича да каже кои са му влиянията от последните 10 години. Отговорът е доста пространен – от Seal до темата на поста ми – Isis. За въпросните пичове Isis не знам тотално нищо, сигурно съм голямо балъче, ама естествено веднага проверих какво мога да намеря в YouTube, а в момента, след като резултата ме изкефи максимално, съм заредил една плейлиста с всичко което успях да намеря от тях в Grooveshark.

Кратката диагноза е: ако се кефите не DeadSoul Tribe – дайте едно ушенце на Isis, вокално нещата не са много близо (Devon Graves е недосегаем), музичката е леко по-полирана, но поне има много общи идеи. За мен е интересно да открия част от влиянията, определили музикалното поведение на хора, на които се възхищавам.

Enjoy!

SETLIST
01. Welcome (Intro)
02. Gardens of the Sinner
03. New World Order
04. Empathy
05. Deadlands
06. Fight
07. Mother Angel
08. No Need to Cry
09. The Saviour / Abyss of the Void
10. Drum Solo
11. Armageddon
12. To the Metal
13. Rebellion in Dreamland
14. Man on a Mission
Encore 1:
15. I Want Out
16. Ride the Sky
Encore 2:
17. Send Me a Sign

Не знам каква е причината – дали добрите продажби на дебюта, или настояване от страна на лейбъла Frontiers – но не ме и интересува особено. Когато в проекта е замесен един от най-големите гласове в метъл-сцената такива въпроси остават на заден план. Учудвам се дори, че досега не съм споменал името му, но предполагам всички запознати вече го знаят – бившият фронтмен на Helloween освен, че е записал цели 12 трака е успял да се измъкне от студиото си и дори да се снима във видеоклип в промоция на албума. Който и да е менажера, на когото е хрумнала тази идея, получава искрените ми адмирации – Michael Kiske не се беше появявал в официално видео цели 13 години. Приза master ще отиде при този, който успее да го качи на сцената…

Да, стилово и първият и този албум на Place Vendome са чист Adult Oriented Rock, но това дори не е кусур. Високите тонове от Keeper Of The Seven Keys са си тук, а в комплект с тях идват и тонове зряло вокално майсторство. На моменти се усеща дори малко Toto (I’d Die For You). И друг път съм казвал – когато коментирам този вокалист съм толкова пристрастен, че няма накъде повече, затова преценката доколко албума си струва оставям на всеки, решил да го завърти.

Единственото, което ще направя, е да постна въпросното видео и да споделя любимите си песни. Само ще вметна, че е някак иронично, след като Helloween, преди години, отмъкнаха точно вокалиста на Pink Cream 69, сега пък бившите му колеги да си имат работа с неговия предшественик…

Top 3 в албума:
3. Believer
2. Streets Of Fire
1. Dancer

Когато онзи ден Бояна ми каза за концерта на Dream Theater в Каварна, първоначално помислих, че се майтапи. Първо – Каварна, ебаси… Второ – тази група не мога да си я представя с концерт на открито. Всичко, което съм гледал (DVD-та, фенски записи на концерти, дори първият им концерт в НДК) е било в зала и съм свикнал да ги приемам като по-претенциозна група с афинитет към участия на закрито. Което, обаче, не ми пречи да съм яко развълнуван от вече официално потвърденото предстоящо участие.

Миналата година пропуснах феста, но заради Theater тази година това няма начин да се случи, без значение от цената на билетите. Само едно нещо ме гложди – нямам представа какво се случва със записите за новият им албум, но предишният им концерт беше след не много успешния Six Degrees Of Inner Turbulence, а ако до 3-ти юли не се появи нещо ново ще трябва да се “радваме” на промоция на Systematic Chaos, който, откровено казано, не ми е по вкуса.

Няма много смисъл да мрънкам, де. Mike Portnoy има интересна практика във връзка с подбора на песните за концертите на групата – пича си прави setlist от всяко участие и се стреми песните от предишни концерти да не се повтарят при ново участие, което със сигурност е плюс. Всъщност, каквото и да се случи на този концерт, знам, че ще си струва, така че за началото на юли не ме занимавайте с нищо, вече си имам планове

Първото важно нещо за отбелязване е, че вокалистката от предишния албум Monica Pedersen вече не е в групата. На нейно място имаме свежа латинска кръв – някоя си Ailyn, която, освен че изглежда доста по-добре, има доста по-чист и балансиран глас и в общи линии по-рядко ме кара да си мисля, че Sirenia е група- проект на 15-годишна wanna be пикла. Освен това групата е и с нов китарист, с нищо по-добър или по-лош от предишния.

Единственото лошо в цялата картинка е откриващото парче. Ако има вариант в който песента The Path To Decay да звучи по-апатично то той със сигурност би бил дело на Depeche Mode. Освен това въпросната песен беше и пилотен сингъл – не знам кой е менажера, но аз лично бих го уволнил на момента. Поне за мен много по-комерсиално и чартово парче е Led Astray, което освен това е и много по-близко до предишните два сингъла – The Other Side и My Mind’s Eye като звучене. Та, след като прескочите въпросната песен, откривате доста интереснa смес между предшественика Nine Destinies And A Downfall и дебютния At Sixes And Sevens. Нарочно споменавам и дебюта, защото моментите, в които ще чуете мъжки вокали в The 13th Floor са в пъти повече от тези в Nine Destinies… Странното е, че с всяка следваща песен албумът става все по-добър и последните 3 песни се явяват един вид пик, затова и директно отиват в топ-а, леко поразместени.

Като качество на звука и смесването няма да намерите нищо ново, но пък аз лично не съм и очаквал някакви чудеса – групата звучи достатъчно солидно и без допълнително подпиране от страна на продуцентите. The 13th Floor в никакъв случай не е шедьовър, но ако си падате по симфоник-метъл банди с готик атмосфера – нема да се излъжете ако му дадете едно ухо.

Аз съм доволен, че групата не ме разочарова.

Top 3 в албума:
3. Winterborn 77
2. Led Astray
1. Sirens Of The Seven Seas

За мен отминаващата си 2008-ма е най-постната година в музикално отношение от поне 5 години насам… Последните 2 места (10-то и 9-то) в 10-ката са си чист компромис и ако трябва да препоръчам музика за слушане бих дал глас само за нещата от позиция 1 до 4. Целта, обаче, е да се търси позитива, а през 2008-ма се роди и страхотен шедьовър – албумът на Ayreon, който спокойно може да спори за албум на десетилетието

Съвсем не е изненада, че стилово новият Edguy е като продължение на албумът на Avantasia. Забелязал съм отдавна, че групите си приличат, и като че само големият брой вокалисти накланя везните леко в полза на вторите. Та в тази връзка – Tinnitus Sanctus е като че ли по-лек от Rocket Ride, а сравнение с Hellfire Club може да има в едва 3-4 от песните. Не че е чак слаб, просто е някак си повече hard rock и не толкова heavy колкото ми се иска. Въпреки това добри находки се намират, звукът е перфектен а има и от типичното купонджийско настроение.

Ministry of Saints, освен пилотен сингъл, е и откриващото парче в албума, и, ако спрямо него сте очаквали целия албум да е подобен, ще се окажете леко излъгани – това е най-твърдата песен в албума. Следващото Sex, Fire, Religion е сякаш излязло от The Scarecrow на Avantasia – толкова много ми напомня на Lost In Space. И не само то – още някои от композициите са в тази насока – хитови, но по-леки. За сметка на това има и убийствени изключения, някои от които директно влизат в Top 3, защото точно това очаквам от Edguy – здраво heavy с мелодични аранжименти.

Спокойно мога да кажа, че Tinnitus Sanctus е някаква странна колаборация между Rocket Ride и The Scarecrow, но в никакъв случай не мога да му дам по-висока оценка от тази на двата му предходника. Ако не беше убийственото Dragonfly дори щях да го обявя за протоколен, но за щастие песните в Top 3 го спасяват от чак толкова сурова присъда.

За пръв път го казвам, но ако този албум се добере до позиция сред 10-те от 2008, които си струва да чуете, ще е събитие. Кофти е да имаш асо в ръкава при двойка седмици…

Top 3 в албума:
3. Wake Up Dreaming Black
2. Ministry Of Saints
1. Dragonfly

Evergrey. Страшно стилен клип, между другото…

Mоже и да не са от визуално най-симпатичните групи на света, но музиката им е от онзи тип, който слушам с внимание до последния тон. Защото поне за мен имат какво да кажат, а и защото новият им албум Torn съдържа точно 11 парцала от типа на клипчето, което виждате по-горе.

Много от най-запалените фенове на групата ритаха срещу предишният им албум – Monday Morning Apocalypse, аз обаче си го харесвам. Вярно, различен е от всичко преди него, обликът му е много по-комерсиален, но поне за мен има много, ама зверски много хляб в него. Казвам това, защото Torn, звучи като смесица между Monday Morning и старите им неща и за мен точно порцията Apocalypse го прави страшно интересен.

Като почнем от красивата обложка и стигнем до “женския” финал в албума These Scars, дело на Carina Englund (не знам каква се пада на вокалистът Tom S. Englund), шведите и този път ме оставят силно впечатлен от уменията им да изразяват много емоции наведнъж. Точно като опаковката си, дискът е изпълнен с многопластова музика, изпълнена с различни настроения.

Имам вече доста случаи, в които съм предпочитал да замълча, вместо да се опитвам да описвам музиката в даден албум и винаги след това въпросният албум влиза в 10-ката ми за годината. Зная, че и този път ще е така…

Top 3 в албума:
3. Fail
2. In Confidence
1. These Scars

Заради вътрешни проблеми по време на записите му напусна басистът Jason Newsted, а малко преди това служителите в рехабилитационните центрове в Щатите бяха станали доста близки с фронтмена на Metallica, James Hetfield. Учудващ е дори фактът, че St. Anger излезе и групата остана цяла. Всичко това – преди 5 години. Днес нещата изглеждат по много по-различен начин.

Още когато започнаха да се появяват парчета информация за новият албум на групата, озаглавен Death Magnetic, имах чувството че тази прес-информация вече съм я чел: “Новият ни албум е завръщане към корените, прилича на …And Justice For All, бла-бла-бла”. После стана ясно, че групата е била шута на продуцента си от 1991 насам Rob Rock и на негово място смята да работи с този на Slayer – Rick Rubin. После се появи и сайта Mission Metallica, a малко след това и обложката на албума. През цялото време, обаче, нещата вървяха от добре към по-добре – групата върна оригиналното си лого, а материалите в сайта показваха точно онази Metallica, която всички обичаме.

После дойде и концертът им в София – тотално размазване със сетлист от същият звезден период на групата с едно-единствено залитане към комерсиалният им период – песента Fuel. А малко след това започнаха да се появяват и някои от новите композиции. Още с пилотният сингъл The Day That Never Comes бях достатъчно заинтригуван, но това, което ми изби зъбите беше песента My Apocalypse, пусната като част от промоционалните материали в официалния сайт на групата.

И когато най-накрая се сдобих с целият албум вече имах горе-долу представа за какво иде реч. Оказа се, че не съм се лъгал – албумът е дори още по-як от това, което очаквах. С изключение на недоразумението The Unforgiven III, всички композиции вътре са нахъсани, технични, директни и късат глави. Ако трябва да опиша картинката – Death Magnetic за мен е липсващото звено между …And Justice For All от 1988 и черният албум от 1991. Страхотните рифове и убийствената форма на Hetfield са само едната страна на медала. Другата се крие в спойката между Lars Ulrich и новият басист Robert Trujilo, който очевидно е пределно амбициран от първият си албум с групата. Сложете и солидно количество сола от Kirk Hammet и ще имате поне малка представа за нещата. Едва ли ще намерите фен на групата, който да каже лоша дума срещу Death Magnetic, убеден съм.

Колкото до моето мнение – бих го изразил така: Welcome back, Metallica! We missed you….

Top 3 в албума:
3. My Apocalypse
2. The Judas Kiss
1. All Nightmare Long

 
Riverside – 02 Panic Room

Used to be my Panic Room
The other side of me
Where I slept and woke by turns
And nothing seemed real

I was feeding on your life
Peering through the hole
And it scared me out someday
You would knock on my door

Sweet shelter of mine
I’m freezing without
Sweet shelter of mine
I’m dying without

Cover up my twisted thoughts
Shattered all around
Muffled sounds, recurring dreams
Melatonin smile

Used to be my 302
The other side of light
Trap of my own that helped me deal
With what I lost inside

Sweet shelter of mine
I’m freezing without
Sweet shelter of mine
I’m dying without
Sweet shelter of mine

Причината не се крие само във факта, че след като беше изгонен от Helloween, Kiske наплямпа една камара глупости по отношение на metal-музиката, metal-феновете, и въобще стана някакъв религиозен анти-metal чешит. Започна да пише есета за господ, записа 3 неуспешни солови албума, в които се опитваше да прави не-metal музика, създаде и разби групата Supared, които ще запомня с доста смешния и стилово дезориентиран албум и общо-взето периода му след Helloween не се слави с нищо запомнящо се като самостоятелен творец…

На фона на всичките тези глупости, Kiske записа убийствени участия в различни (изненада!) metal-проекти през същия този период (трите албума на Avantasia, metal операта Aina, гост-участия в албумите на Gamma Ray, Timo Tolkki и Masterplan), а с двама от членовете на Pink Cream 69 направи и проект, озаглавен Place Vendome, който си е връщане в правилната пътека отвсякъде…

Човека обаче не иска да е “трю” (нали знаете, true heavy metal) и туй то. Миналата година се появи информация, че планира да запише албум с всички негови композиции от времето му в Helloween, но преработени по “начина, по който винаги съм искал да звучат”. Разбирай – акустичен звук, цигулки, тромпети и банджо тук-там… И ако има нещо, заради което си струва да му обръщам някакво внимание, то е само и единствено защото Kiske има не глас, а гласище. Не се сещам за вокалист с по-чиста техника на пеене и по-емблематичен глас, и всъщност това е единственото, което донякъде “спасява” четвъртият му солов албум Past In Different Ways.

Няма да крия, че подходих с предубеждение към този албум, но след като го преслушах с чиста съвест мога да кажа, че резултата си заслужава поне еднократно завъртане. Ако някой се е съмнявал, че вокално нещата няма да се получат – да преслуша албума още 100 пъти, гарантирам че няма да намери кофти тон. Аз лично останах с усещане за unplugged-вариант на повечето песни. Освен това аранжиментите в голяма степен са запазили оригиналните вокални линии и текстове, а някои от песните направо нямат разлика (Longing, Your Turn), вероятно защото са си акустични и в Helloween-ския си вариант.

Странно е, че в крайна сметка дори успях да си харесам поне една от преработките – I Believe във варианта на Kiske звучи доста по-добре, отколкото в оригиналния албум Chameleon, но това е малка утеха на цената да слушам “убийците” Kids Of The Century, A Little Time или We Got The Right “осакатени” по този начин…

Та в крайна сметка съм леко раздвоен – да, Kiske все още има уникалния си глас но и не е мръднал на йота в правилната посока. Малка светлинка в тунела е предстоящата по-късно през годината промоция на втория албум на Place Vendome…

Top 3 в албума:
3. Longing
2. Your Turn
1. I Believe

Отидох, видях и се размазах…

Идеята за концерт на Kamelot в България само преди година ми звучеше толкова невъзможна колкото и варианта Видима-Раковски да вземе Шампионска лига. И докато за едното няма никакъв шанс, бандата от Tampa, Florida не само дойде, но и напълно обърка представите ми за свирене на живо.

Преди всичко, обаче, е редно да отбележа дебюта на новия промоутър ABV Pro – може да звучи като реклама, но всичко около концерта беше просто перфектно. Обявеният час за влизане бе спазен до секунда, първата група излезе на сцената точно в часа, отпечатан на билета и дори не мернах искрица досада в очите на Security-тата около сцената.

Иначе Kamelot се бяха постарали да сътворят повече от типичните за страната ни концерти – две подгряващи групи и близо двучасов сет от хедлайнерите, което си е направо подарък с оглед смешната цена на билета. Ако имам някаква забележка, тя ще е относно качеството на звука, но пък най-малко музикантите и озвучителите са виновни за лошата акустика на зала “Христо Ботев”. Трети концерт гледам на това място, и трите пъти ми прави впечатление как шибаният бункер кънти и връща ехо при всеки удар на барабаните…

По реда на обявяване в плаката първи на сцената се наместиха испанците Forever Slave – прилична готик банда с женски вокал. Не бях слушал нищо от тях и май ще продължавам да тъна в забвение, понеже така и не успяха да ме впечатлят с нищо. Не че и успях да чуя нещо де… По време на техния сет в залата все още влизаше светлина отвън, публиката тепърва прииждаше и залата беше наполовина празна, заради което споменатото ехо беше направо ужасно…

10-тина минути по-късно на сцената се появиха гърците Firewind – много добра heavy metal група с отлични инструменталисти и доста атрактивно сценично присъствие. Освен качеството на зука и композициите при тях ме изненадаха и странните декоративни чинели с формата на кръстове и точно се чудех защо са му на барабаниста им при положение, че не ги използва, когато по време на представянето на групата разбрах кой всъщност е той… Името му е Mark Cross, свирил е с Metallium, At Vance, беше за кратко и в Helloween, но заболяване на ставите го изхвърли от групата. Та тоя човек, освен с атрактивните чинели, ще го запомня и с невероятно атрактивното свирене, въпреки огромния му ръст. Групата му определено си залужава прослушването, освен ако не сте придирчиви с размисли от сорта на “от гърците не става и чеп за зеле”…

В 21:30 с лек театрален привкус на сцената прозвучават първите тонове от виолното интро Solitaire, а секунди по-късно хората в залата вече припяват и първото “истинско” парче в сета – Rule The World, а след него следва лек завой към предишните два албума с When The Lights Are Down, Soul Society (The Black Halo, 2005) и Descent Of The Archangel и Center Of The Universe (Epica, 2003). Споменавам ги само като имена защото по време на тях нямах никакво време да се осъзная – всички скачахме и пяхме като полудяли, а последвалата балада Abandoned, освен че охлади страстите, даде повод на публиката още по-силно да приглася на Roy Khan.

След Abandoned дойде “скучната” част от сета – Knights Of The Arabia и някакъв странен инструментал по време на който видях, че групата е с друг басист. Оказа се, че Glenn Barry няма възможност да свири заради счупена ръка, а заместникът му се казва Sean Tibbets. Дежурното за такива концерти дръм-соло беше като по учебник, макар малко по-късо от обичайното, но последвалите The Human Stain и The Haunting ме накараха бързо-бързо да забравя тези забележчици, като за втората не ми стигат думите. Понеже в оригинал е записана с гост-участие от вокалистката на Epica, Simone Simmons, трябва да отбележа, че заместничката й на сцената тази вечер – симпатична мацка на име Anne-Catrin се справи отлично с всички женски партии не само в The Haunting, а и въобще в целия концерт…

Някъде тук групата започна да прави едни дълги паузи между песните и да слуша реакциите на публиката. Имаше и няколко момента, които не бях виждал досега на концерт – например точно преди Eden Echo Roy Khan направи комплимент на публиката, сравнявайки ни с тази от предишния им концерт в Истанбул и получи доста здрави овации… Точно преди да се накани да каже нещо публиката започна да скандира името на групата, а те седяха и слушаха доста дълго с едни доволни усмивки, отбелязвайки че това няма да им е последното идване в България. После беше ред на любителя на класическата музика Oliver Palotai да си поиграе малко с клавишните, а края на солото му премина във Forever, където вече групата откровено се забавляваше. Разпяване с публиката в средата на песента, пак похвали и… основната част на концерта свърши.

Тук идва втората ми изненада – всички знаехме, че ще има бис, но овациите преди него бяха придружени с тропане с крака, което от около 2000 човека в такава малка заличка звучи доста интересно. Бисът беше от 3 песни – Ghost Opera, Love You To Death и абсолютният ми фаворит – Karma. После групата пак се скри, за да излезе след още по-мощни скандирания и с March Of Mephisto да закрие сета си за вечерта.

После – дълга раздяла с публиката, палки, перца… както си е редно. Аз лично останах супер доволен – отидох с доста високи очаквания, но резултатът ги надмина в пъти…