2012 in music

С леко закъснение – ето я и 2012 така, както я чух

С леко закъснение – ето я и 2012 така, както я чух

10
Story Of Light
Steve Vai
09
Weather Systems
Anathema
08
Fire Make Thunder
OSI
07
I Am Anonymous
Headspace
06
Flying Colors
Flying Colors
05
Silverthorn
Kamelot
04
House of Gold & Bones Part 1
Stone Sour
03
The 2nd Law
Muse
02
Storm Corrosion
Storm Corrosion
01
Periphery II: This Time It’s Personal
Periphery

2009 in Music

Endgame cover
03
Anno Domini High Definition
Riverside
02
Snowfall on Judgment Day
Redemption
01
Endgame
Megadeth
Endgame cover
10
American Soldier
Queensryche
09
Frequency
IQ
08
Ki
Devin Townsend Project
07
The Incident
Porcupine Tree
06
Digital Ghosts
Shadow Gallery
05
Liebe ist für alle da
Rammstein
04
Guilt Machine
Guilt Machine
03
Anno Domini High Definition
Riverside
02
Snowfall on Judgment Day
Redemption
01
Endgame
Megadeth

The Reader

Странно как през миналата година дори не съм разбрал за плановете за филмирането на една от най-любимите ми книги – The Reader не Bernhard Schlink, но дори от трейлъра мога да кажа, че историята е пресъздадена убийствено добре. Не се сдържах да го дръпна и с кеф заявявам, че в момента в който филма е по кината съм на първа линия – филмирана, историята е още по-впечатляваща, в резултат на което, доста дълго време си събирах мислите. За последно подобно нещо ми се беше случило след като гледах Enemy At The Gates

Странно как през миналата година дори не съм разбрал за плановете за филмирането на една от най-любимите ми книги – The Reader не Bernhard Schlink, но дори от трейлъра мога да кажа, че историята е пресъздадена убийствено добре. Не се сдържах да го дръпна и с кеф заявявам, че в момента в който филма е по кината съм на първа линия – филмирана, историята е още по-впечатляваща, в резултат на което, доста дълго време си събирах мислите. За последно подобно нещо ми се беше случило след като гледах Enemy At The Gates

Не че двата филма имат нещо общо като сюжет, но влиянието и на The Reader е също толкова зверско, дори повече. Спомням си с каква насмешка мернах появата на Kate Winslet във филма и как, в края му, ролята й напълно изми ужаса от участието в сладникавия Titanic, с който неминуемо я свързвам.

Останалият актьорски състав е, поне за мен, неизвестен, от което филма само печели. Предубеждението е кофти работа и всеки, който е гледал филмирана книга, знае че неминуемо поне един от образите не е такъв какъвто е очаквал. Двойно по-голямо е разочарованието, когато разбереш, че някой от главните герои изглежда като Том Круз, примерно… Блях! Та участието на по-неизвестни имена спомага на преден план да остане страхотният сценарии, а добрата актьорска игра е просто бонус.

Горещо препоръчвам това заглавие на всеки с достатъчно време и мерак за един сериозен филм. Гарантирам, че няма да усетите двата часа. Ако Ви трябва още малко навиване – още преди премиерата си филмът вече има номинации за 5 Оскара. От това повече – не знам…

Chef-d’œuvre

Нарочно изчаках 10-тина дни преди да блогна за този филм – не исках да пиша суперлативи във всяко изречение, но изглежда ще ми се наложи, защото дори сега, след като видях отново трейлъра, продължавам да съм с убеждението, че съм гледал нещо доста по-специално… The Curious Case Of Benjamin Button, със световна премиера по коледа, вероятно ще види промоция в България поне след месец, но колкото и да закъснее съм решил да се занеса до киносалона за поне още едно гледане.

Нарочно изчаках 10-тина дни преди да блогна за този филм – не исках да пиша суперлативи във всяко изречение, но изглежда ще ми се наложи, защото дори сега, след като видях отново трейлъра, продължавам да съм с убеждението, че съм гледал нещо доста по-специално… The Curious Case Of Benjamin Button, със световна премиера по коледа, вероятно ще види промоция в България поне след месец, но колкото и да закъснее съм решил да се занеса до киносалона за поне още едно гледане.

Не съм фен нито на Brad Pit нито на Cate Blanchett, но никога не съм отричал актьорските качества на всеки един от тях. Играта им в този филм, обаче, е на светлинни години от всичко, което съм гледал от тях досега. Базиран на история от 20-те години на миналия век, филмът е мащабна продукция, простираща се на няколко континента. Филмиран е умишлено “състарен”, за да влиза точно в рамките, поставени от концепцията на Fitzgerald, като тук овациите определено са за режисьорската работа на David Fincher (същият, който направи и филмът Se7en).

Вярно, първият половин час от продукцията минава доста бавно, но пък в него именно е изчистен напълно всяки детайл от завръзката. След това идва и очарованието на филма – без да бъде прекалено ангажиращ, сценарият те приковава и оставащият час и половина минава на един дъх.

Аз лично, останах с усещането за филм, уникален поне колкото The Shawshank Redemption, имайки предвид, че последният е сред личните ми фаворити. Не изпускайте първата възможност да видите The Curious Case of Benjamin Button на големия екран, бас ловя, че разочарованите ще са малцинство.

Torn

Evergrey. Страшно стилен клип, между другото…

Mоже и да не са от визуално най-симпатичните групи на света, но музиката им е от онзи тип, който слушам с внимание до последния тон. Защото поне за мен имат какво да кажат, а и защото новият им албум Torn съдържа точно 11 парцала от типа на клипчето, което виждате по-горе.

Evergrey. Страшно стилен клип, между другото…

Mоже и да не са от визуално най-симпатичните групи на света, но музиката им е от онзи тип, който слушам с внимание до последния тон. Защото поне за мен имат какво да кажат, а и защото новият им албум Torn съдържа точно 11 парцала от типа на клипчето, което виждате по-горе.

Много от най-запалените фенове на групата ритаха срещу предишният им албум – Monday Morning Apocalypse, аз обаче си го харесвам. Вярно, различен е от всичко преди него, обликът му е много по-комерсиален, но поне за мен има много, ама зверски много хляб в него. Казвам това, защото Torn, звучи като смесица между Monday Morning и старите им неща и за мен точно порцията Apocalypse го прави страшно интересен.

Като почнем от красивата обложка и стигнем до “женския” финал в албума These Scars, дело на Carina Englund (не знам каква се пада на вокалистът Tom S. Englund), шведите и този път ме оставят силно впечатлен от уменията им да изразяват много емоции наведнъж. Точно като опаковката си, дискът е изпълнен с многопластова музика, изпълнена с различни настроения.

Имам вече доста случаи, в които съм предпочитал да замълча, вместо да се опитвам да описвам музиката в даден албум и винаги след това въпросният албум влиза в 10-ката ми за годината. Зная, че и този път ще е така…

Top 3 в албума:
3. Fail
2. In Confidence
1. These Scars

Death Magnetic

Metallica - Death Magnetic (cover)

Едва ли има друга група, за която оценките да са в толкова широк спектър – от “Metallica са богове”, до “Абе, заеби ги тия, те отдавна свършиха с музиката”… Факт е, обаче, че името им продължава да предизвиква асоциации единствено с онзи тип музика от периода между първият и петият им албум. Именно заради това всяко ново заглавие, след албумът им от 1991, беше подлагано на пълна дисекция от критика и фенове, като пикът на недоволството от безидейността на групата безспорно бе при появата на предишният им албум – St. Anger.

Заради вътрешни проблеми по време на записите му напусна басистът Jason Newsted, а малко преди това служителите в рехабилитационните центрове в Щатите бяха станали доста близки с фронтмена на Metallica, James Hetfield. Учудващо е дори фактът, че St. Anger излезе и групата остана цяла. Всичко това – преди 5 години. Днес нещата изглеждат по много по-различен начин.

Metallica - Death Magnetic (cover)

Едва ли има друга група, за която оценките да са в толкова широк спектър – от “Metallica са богове”, до “Абе, заеби ги тия, те отдавна свършиха с музиката”… Факт е, обаче, че името им продължава да предизвиква асоциации единствено с онзи тип музика от периода между първият и петият им албум. Именно заради това всяко ново заглавие, след албумът им от 1991, беше подлагано на пълна дисекция от критика и фенове, като пикът на недоволството от безидейността на групата безспорно бе при появата на предишният им албум – St. Anger.

Заради вътрешни проблеми по време на записите му напусна басистът Jason Newsted, а малко преди това служителите в рехабилитационните центрове в Щатите бяха станали доста близки с фронтмена на Metallica, James Hetfield. Учудващ е дори фактът, че St. Anger излезе и групата остана цяла. Всичко това – преди 5 години. Днес нещата изглеждат по много по-различен начин.

Още когато започнаха да се появяват парчета информация за новият албум на групата, озаглавен Death Magnetic, имах чувството че тази прес-информация вече съм я чел: “Новият ни албум е завръщане към корените, прилича на …And Justice For All, бла-бла-бла”. После стана ясно, че групата е била шута на продуцента си от 1991 насам Rob Rock и на негово място смята да работи с този на Slayer – Rick Rubin. После се появи и сайта Mission Metallica, a малко след това и обложката на албума. През цялото време, обаче, нещата вървяха от добре към по-добре – групата върна оригиналното си лого, а материалите в сайта показваха точно онази Metallica, която всички обичаме.

После дойде и концертът им в София – тотално размазване със сетлист от същият звезден период на групата с едно-единствено залитане към комерсиалният им период – песента Fuel. А малко след това започнаха да се появяват и някои от новите композиции. Още с пилотният сингъл The Day That Never Comes бях достатъчно заинтригуван, но това, което ми изби зъбите беше песента My Apocalypse, пусната като част от промоционалните материали в официалния сайт на групата.

И когато най-накрая се сдобих с целият албум вече имах горе-долу представа за какво иде реч. Оказа се, че не съм се лъгал – албумът е дори още по-як от това, което очаквах. С изключение на недоразумението The Unforgiven III, всички композиции вътре са нахъсани, технични, директни и късат глави. Ако трябва да опиша картинката – Death Magnetic за мен е липсващото звено между …And Justice For All от 1988 и черният албум от 1991. Страхотните рифове и убийствената форма на Hetfield са само едната страна на медала. Другата се крие в спойката между Lars Ulrich и новият басист Robert Trujilo, който очевидно е пределно амбициран от първият си албум с групата. Сложете и солидно количество сола от Kirk Hammet и ще имате поне малка представа за нещата. Едва ли ще намерите фен на групата, който да каже лоша дума срещу Death Magnetic, убеден съм.

Колкото до моето мнение – бих го изразил така: Welcome back, Metallica! We missed you….

Top 3 в албума:
3. My Apocalypse
2. The Judas Kiss
1. All Nightmare Long

Riverside

Напоследък лудвам по поредната група, чиито миналогодишен албум е минал покрай мен без да го забележа. Нямам никакво намерение да се опитвам да слагам някакви етикети или да описвам каквото и да било – има случаи в които музиката казва повече от всичкo

Напоследък лудвам по поредната група, чиито миналогодишен албум е минал покрай мен без да го забележа. Нямам никакво намерение да се опитвам да слагам някакви етикети или да описвам каквото и да било – има случаи в които музиката казва повече от всички думи на света:

 
Riverside – 02 Panic Room

Used to be my Panic Room
The other side of me
Where I slept and woke by turns
And nothing seemed real

I was feeding on your life
Peering through the hole
And it scared me out someday
You would knock on my door

Sweet shelter of mine
I’m freezing without
Sweet shelter of mine
I’m dying without

Cover up my twisted thoughts
Shattered all around
Muffled sounds, recurring dreams
Melatonin smile

Used to be my 302
The other side of light
Trap of my own that helped me deal
With what I lost inside

Sweet shelter of mine
I’m freezing without
Sweet shelter of mine
I’m dying without
Sweet shelter of mine

21

21 - the movie

21. Бях си набелязал този филм още пред март, когато в мрежата вече се намираха сериозно количество рекламни материали, свързани с премиерата му. И, предполагам, причината да се заинтригувам толкова се крие в думичките based on a true story.

21 - the movie

21. Бях си набелязал този филм още пред март, когато в мрежата вече се намираха сериозно количество рекламни материали, свързани с премиерата му. И, предполагам, причината да се заинтригувам толкова се крие в думичките based on a true story.

Накратко – историята разказва за група студенти от MIT, които (заедно с техния преподавател по математика) намират математически начин да следят раздаванията при игра на Black Jack. Освен това измислят своя система от думи и знаци, осигуряващи им гарантиран успех. И понеже нещата никога не са розови – редицата печалби в казината на Лас Вегас, води до интересна развръзка…

Едно от любопитните неща, които прочетох относно филма е, че MIT не са разрешили да се снима на тяхна територия и филмът е сниман на в Бостънския университет. Иначе, няма как да не се радвам на абсолютно култовите роли на Kevin Spacey и Laurence Fishburne, както и на повече от добрия съпорт на доста по-неизвестните Jim Sturgess и Kate Bosworth.

Колкото до обстановката – лъскавите казина, шикозните хотели и шума на игрални чипове би трябвало да Ви придадат поне малко от онази тръпка, която докарва всеки комарджия до лудост.

Няма да намерите шедьоври в саундтрака на филма, но за сметка на това двата часа на екрана са пълни с отлично съдържание, което определено си заслужава, повярвайте ми.

Rails: Send a file to user

Изпращането на файл към потребителя е доста тривиална задача, и начинът по който можете да я постигнете с Rails е относително лесен – основната функция за целта е send_file, която, според документацията би трябвало да прави следното:

Sends the file by streaming it 4096 bytes at a time. This way the whole file doesn‘t need to be read into memory at once. This makes it feasible to send even large files

Да, ама не. Ако ползвате mongrel (което правят 90% от rails developer-ите), файлът изобщо не се разбива на парчета от по 4096 bytes, а се качва целия в паметта.

Изпращането на файл към потребителя е доста тривиална задача, и начинът по който можете да я постигнете с Rails е относително лесен – основната функция за целта е send_file, която, според документацията би трябвало да прави следното:

Sends the file by streaming it 4096 bytes at a time. This way the whole file doesn‘t need to be read into memory at once. This makes it feasible to send even large files

Да, ама не. Ако ползвате mongrel (което правят 90% от rails developer-ите), файлът изобщо не се разбива на парчета от по 4096 bytes, а се качва целия в паметта.

Алтернтивен вариант е да използвате опцията send_data, но пък тя изисква buffer с данни, за да изпълни нормално работата си. Ето пример как можете да изпратите файл с помощта на send_data:

def download
  send_data IO.read('path/to.file'), :filename=>'somename.ext'
end

Третият, и поне според мен най-чист, метод е да оставите цялата работа по връщането на файловете на web-сървъра, който ползвате като frontend.

В случай, че ползвате Apache или Lighttpd, методът за изпращане на файл до потребителя ще трябва да изглежда така:

def download
  response.headers['X-Sendfile'] = 'path/to.file';
  render :nothing => true
end

Ако изборът ви е паднал върху Nginx – ето вариант на метода, с който ще постигнете същото:

def download
  response.headers['X-Accel-Redirect'] = 'path/to.file';
  render :nothing => true
end

При мен download URL-a не работеше по подразбиране, връщайки ActiveRecord::RecordNotFound, защото контролера който ползвах отразяваше REST ресурс. За да го накарам да работи във файла /config/routes.rb се наложи да заменя следния ред:

map.resources :download_demo

със следното:

map.resources :download_demo, :collection => {:download => :get}

Slackware 12.1

Почивните дни по Гергьовден очевидно са били само за местна консумация. За 4-те дена в които бях далеч от обсега на каквито и да било средства за осведомяване се случиха доста неща, основно в областта на отворения код. Доста странно се почувствах когато, сядайки за сефте пред компютъра в края на почивния период, научих за появата на нова стабилна версия на една от най-уважаваните от мен дистрибуции – Slackware.

Почивните дни по Гергьовден очевидно са били само за местна консумация. За 4-те дена в които бях далеч от обсега на каквито и да било средства за осведомяване се случиха доста неща, основно в областта на отворения код. Доста странно се почувствах когато, сядайки за сефте пред компютъра в края на почивния период, научих за появата на нова стабилна версия на една от най-уважаваните от мен дистрибуции – Slackware.

Както обикновено повечето промени са “под повърхността”. Няма лъскави скрийншоти, няма я и типичната за други дистрибуции пропаганда в мрежата…. Всичко е като при всеки предишен release. И този път в инсталационните дискове ще намерите най-новите версии на KDE, XFCE, ядрото и развойните инструменти. И, както е било досега, нито едно от приложенията не е patch-вано или модифицирано по какъвто и било начин. Slackware Linux е известен именно с това – ядрото е във версията от kernel.org, а desktop-а не предлага дори буквичка брендиране 🙂

Всъщност, единственото място, на което разработчиците на Slackware са модифицирали някакъв пакет е boot-екрана на LInux LOader (LILO), а ето и каква е причината:

Added a simple splash screen (the default one had too many colors and was making my eyes hurt ;-). Thanks to the unknown Slacker who submitted the idea ages ago when we were dead-set against “branding”.

Инсталационната процедура отново изисква малко команден ред, но, ако следвате текстовите инструкции от инсталационния диск, моята препоръка е за разделяне на харддиска да използвате по-удобния инструмент cfdisk, вместо fdisk. Другата ми препоръка е задължтелно след инсталация на системата да отделите време за прочитането на файла CHANGES_AND_HINTS.txt, намиращ се в основната директория на инсталационния диск. Оттам можете да научите за включването (най-накрая) на HAL (Hardware Abstraction Layer) в дистрибуцията, как да го накарате да работи с KDE, за някои аргументи относно избора на ядро, както и разни дребни подсказки свързани с организацията на системата.

Макар повече от година да съм с Debian, 4-годишния период със Slackware всъщност ме научи на доста от тънкостите в работата с Linux. В резултат на това съм абсолютно съгласен с твърдението “once a slacker – forever a slacker”. Още повече, Slackware в момента се води най-старата оцеляваща Linux-дистрибуция и аз определено не съм единствения, оценил качествата й.

Та честито на всички фенове, аз чакам удобен момент да почовъркам повече DVD-то…